четвъртък, 1 ноември 2018 г.

Приятели, 
мина и пресконоференцията ни в БТА за цензурата в интернет. Благодаря на адв. Георгиев за погледа към руското влияние, енергийната зависимост и ролята на Русия в цензурата у нас. Благодаря и на г-н Атанас Шарков за техническите разяснения около разнообразните форми на електронната цензура. 

Видео:
http://www.bta.bg/en/video/show/id/0_6324h5mv

http://www.bta.bg/en/gallery/image/5314982
http://www.bta.bg/bg/pressclub/id/6785/ 

#Лустрация


сряда, 31 октомври 2018 г.

За падането на Blog.bg

Скъпи приятели, знам, че човек не бива да бъде параноик, нито да поставя себе си особено високо (впрочем, това го кажете на Борисов). Обаче не мога да не отбележа, че блог-платформата blog.bg днес падна точно, ама точно след като написах в блога си там две-три приказки против правителството и цензурата. Пък, нали, точно вчера и днес това съвпада със серията блокирания и изтривания на хора, които споделят каквато и да е критика срещу царуващата простащина. Случаят със статуса на г-жа Радина Ралчева стана направо показателен. Пък и не е като да не са падали търговски регистри, сайтове на парламент, министерства, президентство, избирателна комисия, та един blog.bg ли ще се опре? Тече си кибервойна и сме насред нея. Та, както казва Киплинг: „Гледайте добре! Гледайте добре, о, вълци!“ Бдете. И се гответе.

#Лустрация
31 октомври 2018

За Фейсбук, цензурата, постингите, профилите...

Здравейте всички, пиша тук, за да има някаква яснота по приключенията ми със социалните мрежи.

Засега Фейсбук-страницата "Манол Глишев - Manol Glishev" работи и там можете да прочетете няколко възстановени от архива ми мои политически постинга. Самият аз в момента нямам достъп до нея, но приятелите ми я поддържат. Понякога им пращам текстове, които да качват.

Тази сутрин (сряда, 31 октомври) разговаряхме с журналистката Любомира Константинова и с политолога от УНСС д-р Александър Димитров за цензурата във и извън интернет, както и за политическия лов на вещици. Разговорът беше на живо в радио "Христо Ботев".

Утре (четвъртък, 1 ноември) ще има моя и на мои приятели пресконференция за цензурата в интернет - в БТА от 10:00 ч. Радвам се, че проф. Велислав Минеков и адв. Георги Георгиев от Атлантическия съвет също се съгласиха да участват.

Днес-утре пак ще си говоря с Асен Генов в неговата онлайн рубрика "Контракоментар".

Междувременно разглеждам всички възможности, съветвам се включително с юристи. Чета, че много хора са пострадали по подобен начин, даже вече има група на баннатите, в която хората си разменят резервни профили и така нататък. Чета също, че адв. Николай Хаджигенов отново се е свързал пряко с хора (а не с ботове) от Фейсбук, с които кореспондира за текущата цензурна вакханалия в България.

Мога да споделя и малко технологичен опит, макар и от ниско ниво. На няколко пъти успях сам и чрез приятели да си регистрирам нови профили. Те биват блокирани, проверени и свалени до двайсетина минути след създаването си, без значение какво е указаното име, пол, дата на раждане, езикът, евентуално споделеното съдържание, мястото на регистрация и даже устройството, браузърът, режимът и IP-адресът, от който са направени. Това ме навежда на мисълта, че алгоритъмът вече разпознава много фини нюанси, например комбинацията от близзки приятели, които първо добавям. Светлото бъдеще вече дойде, така че Оруел е малко остарял, докато Зелазни и Дан симънс се оказват пророци вече не просто в принципа, а направо в детайлите :)

Всичко това не е повод за притеснение, а за борба. Смятам, че постепенно ще си възстановя възможността да пиша в социалната мрежа - и че същото ще стане и с всички, които пострадаха по този начин. Въпросът е да не се позволява на тукашните тролове да си въобразяват, че номерът им ще мине.

Остава чисто академичният въпрос не дали я има, а каква точно е ролята на българската т. нар. "държава", тоест на ДАНС и проправителствената сюрия тролчета. Дали става дума за децентрализиран, аутсорснат център тук или в друга страна, дали ДАНС разполага с администраторски интерфейс или просто решава въпроса чрез тролове и доклади, разчитайки оттам нататък вече на характеристиките на алгоритъма, и/или чрез писмо до отвъдокеанските ни приятели - това са хипотези, които можем да обсъждаме, но на които поне засега няма оконнчателен отговор.

Любопитен въпрос е, че винаги съм бивал докладван, блокиран (а вече и трит) относително бързо и успешно, докато например когато с приятелите си докладвам групи с откровено нацистко, неофашистко съдържание, те не биват премахвани. Възможно е те, за разлика от мен и от другите пострадали, да са разпознавани като ценни и приносни за Фейсбук, защото връзките им са спонсорирани, тоест подкрепени с по няколко цента/копейки и съответно минават вече за дарители и рекламодатели.

Колкото до останалото - знаете. Борисов уби Виктория Маринова. Борисов подари 40 милиона на Гергов. Фандъкова съсипа София. Искат да ни натресат на главите АЕЦ "Белене", тоест потенциален нов Чернобил. Ремонтират самолети Су на цена от над триста милиона. Правителството трябва да бъде свалено. БСП не трябва да идва на влъст, а да бъде забранена. Няма партия, на която да се доверим в момента. Славитрифоновщината също не е изход, а поредно мюре на криминалното статукво. Трябва да бъде създадена партия, но това може да се случи само след, а не преди изключително успешно гражданско неподчинение, за да не се повтори "трикът" и "историческият компромис".

Иначе навън е прекрасно време и макар да е краят на октомври, цъфтят рози :)

Бъдете здрави, имайте кураж. Това е засега.

#Лустрация #ПаветатаТрябваДаПолетят

сряда, 6 октомври 2010 г.

Ученикът по фехтовка



и пак се вглеждам пак откривам малките
трапчинки на смеха красиво пръснати
по цялото лице и пак косите са
тревожни петолиния нагънати
и пак не смея да се спра на погледа
защото би било красноречиво пак
и пак и пак и пак и пак
и все не ми омръзва че как щяло
да слушам този глас разпъващ нервите
гласа от мед от вино и от бъзов цвят

не искам да избегна разширеното
сравнение с любимите реалии
гласът й е unguentum armatorium
натрит по острието на езика й
което ме ранява всеки път
щом чуя го но сетне пак лекува ме
не искам да избягвам тази фигура
литературна но желая другата
от плът уханна плът
от кръв
от кости сухожилия артерии
която днес измества вече другите
намирани и губени забравяни

и пак ръцете й са прелестни
а допирът им хладен надминава и
напразно заявената привързаност
към блясъка на принципните истини
дали е с някого дали ще бъде с мене
дали досеща се достигнах ли пределите
на тихата пустиня да не би
отново да се влюбвам
неразумно е
или сърцето глъхнещ барабан
на бита армия обажда се в напразно
предизвикателство след страшно поражение

и пак се връщат малкото учтивости
които сме си казвали усмивките
кръстосаните мечове и дългата
ръка насочваща последния
мизерикорден напад в трета

не съм допускал за възможно
и днес пентезилеи да се срещат
и не загиващи а носещи победата
като бижу съвсем небрежно сложено
дали пък не открих със закъснение
че ме привлича силуетът заплашителен
на фехтовачката ухажваща рапирите
"Требва да сме близо до масите!"




В стаята трябва да има нова маса и стара хартия, леко пожълтяла. Така се пише най-удобно. Терасата винаги подвежда. На терасата всичко разсейва - зелените клони, питието, което ще се изкусиш да си направиш - така че в крайна сметка на терасата човек най-много да нахвърля стихотворение. А стиховете, разбира се, са продукт на мързел: добра идея, изложена накратко поради недостиг на воля да се се пише часове наред. А този недостиг се прикрива с формалистични хватки.

Писането на компютър е дисциплиниращо и много продуктивно, но си е чисто фабрична дейност. Можеш да създадеш чудесни неща пред монитора, но не и да се отървеш от чувството, че бачкаш като чиновник или работник в цех. Истинската свобода е в писането на ръка, но без измамния чар на терасата (Шекли отдавна е обяснил колко зле влияе хубавата гледка на концентрацията). Собствена стая, удобна масичка и предразполагаща хартия, за предпочитане не карирана - това са идеалните условия. Но и без тях човек не бива да се отказва от удоволствието и задължението да пише. Собствената стая обаче си остава задължително условие - поне аз не се страхувам от Вирджиния Улф.

Хубавата дървена масичка, под която можеш да си сместиш краката, е изключително постижение на цивилизацията. Истински престол на културността в смисъла, който бабите ни влагаха. На масичката можеш да пишеш, да четеш, да играеш шах, табла и белот, да се храниш и да пиеш. Вероятно и да рисуваш по начина, по който го правят децата и карикатуристите. Неслучайно казвам маса, а не бюро: бюрото напомня, че причината за литературното начинание е сметката за ток,а това,дори да е вярно, пречи. Писането на маса придава придава старорежимна атмосфера на действието, чувство за свобода и широта около врата - което е полезно, дори когато е измамно. Всеки, който се е опитвал да напише истинско любовно писмо, знае за какво става въпрос. А и, разбира се, само там, където можеш да си опреш лактите, ти е до писане на ръка.
Реторика към Александър
(По Псевдо-Аристотел)



Добре прецени за какво ще говориш
речта разпредели на части правилни
да бъдат плавни преходните дялове
и разбери относно публиката си
дали е благосклонна безпристрастна
а може би предубедена срещу тебе
бъди готов да поласкаеш но умерено
присъщата на твоите слушатели
преценка справедлива и премислена
наблягай винаги на общата полезност
когато се шегуваш строг бъди
и пестеливи нека да са винаги
изпълнените ти с достойнство жестове
гласа си не отпускай но внимавай
да бъдеш чут когато вземеш думата
недей се позовава на поетите
понякога за боговете споменавай
но скромно и със тон съвсем естествен
харесай на мнозина не на всички
и нека не личи че се стараеш
успееш ли то овладял си средството
с което да царуваш над народите

сега тръгни и нахрани със меча си
ериниите гладни за месищата
на азия и варварските краища
след битките спомни си за урока ни
лекувай с думи раните и ужаса
и робите си направи съграждани
Шай-хулуд




влажното лето господне изтича
и се прокрадва пустинята
все по-близо
по-близо до теб
в пустинята няма къде да се скриеш
от боговете на пясъка
ще трябва да яздиш пустинния червей
през тихите нощи
с оцъклено хладно небе
ще трябва да пиеш
потта си в солените дни
ще трябва да стигнеш
целта макар да не знаеш
не се ли в кръг въртиш
по дирята която си оставил
и стигнал пак да разбереш
че тая цел е втората пустиня
без пот без нощ
без пясък и небе
без студ
дори без боговете безпощадни
единствен пустинният червей
ще язди теб във втората пустиня
невидим и огромен ще го носиш
на гръб огънат
тъжния вестител
между дюни от праха
на твоята така мечтана слава
Предаване на службата



старата стълбичка на семейството
подпряна до стената проскърца на новата
не ме гледайте така от високо
макар да съм цялата в петна
от боя и латекс и лепило
стандартът ми съвсем е приличен
известно време ме държаха
в хола си и в спалнята на втория си син
по мен се качваха и слизаха
шекспир достоевски нибелунгите
пък и с годините при толкова ремонти
съм слушала да тананикат боядисвайки
потпури от прочути композитори
и да разказват вицове двусмислени
дори понякога си мисля
че по мене има не петна
а нови висоти поантилистки
сега разбира се ме качват на тавана
след всичките години на безропостност
а вие ще останете сред книгите
но ще ви трябват сума ти години
преди да стигнете нивото ми
особено наблягайте на сенека
стоиците са твърде поучителни
а службата е хубава ще видите
е тръгвам до след няколко години
Нови подражания за облаци и дъжд

(По "Тридесет и три подражания на древния стил хайку")







Под кестена -
петнайсет страници.
Скоро свършва денят.







Окапа черешовият цвят.
Не жаля -
чакам плодовете.







От Хокусай вятърът,
дъждът - от Хирошиге.
Кихавицата си е моя.







Трийсет и шест
изгледа към Витоша,
препречени от облаци.







Скръцна вратичката на двора.
От листата се отцеждат
капки буря.







Записвам топъл спомен
с пръсти, изтръпнали
от нощния хлад.







Окапа вишневият цвят
пред "Света София".
Башо влезе в храма.







Хладна пролет.
Време е
пак да се влюбвам.







Ръкавите на ризата,
от влага натежали...
Не свърши тоя дъжд!







Тракат на поета зъбите,
във врата му - капки.
На ти сега сезонно вдъхновение!


Домът, в който влизаш



Домът, в който влизаш,
е пуст, господарю.
Не са покрити стълбовете
с червен весел лак,
стълбите скърцат,
пукат ставите на къщата.
Градината е пълна с жаби,
о, господарю, и змии!
Тревясала е пътеката
от портата към дома ти.
Щъркелът е отлетял при съседа
от другата страна на хълма
и пустее гнездото на покрива.
Олтарът на твоите прадеди
е покрит с ланшни листа
и по-ланшни.
Десет дълги години
ти не се върна дома, господарю.
Дърветата напразно се привеждаха
под тежестта на
праскови благоуханни,
круши, пълни със слънце
и светлокори ябълки.
Необрани оставаха клоните,
само птици пируваха
между листата.
В кошерите ти, господарю,
се настаниха диви пчели.
Медът им е горчив,
защото събират прашеца
не на цветя, а на бурени.
Сега всичко ще се промени,
защото ти си дойде, господарю.
Ще замирише на прясна боя,
ще подкастриш дърветата,
коса ще заиграе в тревите,
жаби и змии ще потънат
обратно в оврага на границата
на твоя обширен имот.
О, господарю, ще сложиш ли
пак фенер на терасата?
Ще пишеш ли отново стихове
за мравките, луната и капчуците?
Когато пак в коритото с бълбукане
водата потече, черешата
отново ще роди за тебе,
господарю, плод гранатов.
Бележка на полицата над камината



Щом зима зла скове дома висок,
щом падне сняг и мрак, и студ жесток
и млъкне в двора бял певецът-водоскок,
щом вълк завие вън към сивото небе,
не казвай: "Пролетта не ще, не е, не бе."

Дошъл е час за мир, за грог, над огън врял,
за стар албум, за малка свещ и мек, домашен шал,
за спомени безброй от сетния ни бал,
дордето бясна е навън
виелицата: глас на змей, захъркал в зимен сън.

Щом удря чужденец по яките врати,
недей, не се плаши, бравите не върти
и с ясен, звънък глас далеч го отпрати.
Ако при теб е влязъл, това недей забравя:
във шкафа със подправки отрова съм оставил.

Вечеря предложи на дръзкия си гост:
горещо задушено със лют, барутен сос.
Леглото затопли му - на чест е туй въпрос.
А щом заспи, излез оттам със тихи стъпки пак
и в кухнята седни, приший две кръпки пак.

Когато дойде пролет и всичко разцъфти,
тогава ме повикай: "При мен върни се ти!"
Ще дойда със Южняка, а бързо той лети.
И само гроб на двора, потънал във жасмин
ще помни студ и зима, и враг в дома. Амин.
Поклонникът




Вярно ми каза дърварят -
ето го селото.
Прекрасни ниви и градини
(да, по-красива е родината от Сирия)
и малки къщи с покриви високи.
Нощта се спуска. Хладно е.
Ще питам за подслон.

Добър ви вечер! Аз съм чужденец,
замръкнах тук и…
Не ме гонете, хубава госпожо,
съвсем съм безобиден.
Не бих посмял да ви безпокоя,
бих спал под някое дърво,
но е студено вече вън…

Благодаря ви.
Не, няма нужда, мога и така -
не искам да ви преча.
Поклонник съм. От Палестина.
Защо да лъжа?
Виждате, че шапката ми
е украсена с мидени черупки…
Не са от панаира купени!
Не съм ги крал, госпожо!
О, не, не се гневя,
защото съм ви гост и нося чудни
от Палестина разкази
за новите дела на християните.
Да ви разкажа? Само ако вярвате.
(Каква разкошна супа! Поздравявам ви.)

Нали сте чували - свещениците казват,
че на поклонник трябва да се вярва,
да се посреща с радост,
да не бъде хокан,
защото носи мир и благослов
от родната земя на Бога наш.
(Ако ми разрешите, ще седна тук,
до огъня по-близо.)

Светът, госпожо, е голям и пълен с чудеса.
Народи многобройни го изпълват.
Унгарците са, мисля, като нас -
почитат папата и краля,
ала говорят неразбрано.
Нататък е страната на горите
и там живеят българите мрачни…
(Не се плашете, аз нали съм тук!)

По-сетне идват гърците лукави
и техния богат, надменен град
със златни църкви, със икони святи,
с пристанища, ухаещи на всичко,
което съществува по земята.
(Дано наистина го видите.
Разбира се с придружник, верен вам.
Познавам тези краища далечни…)

Морето не е толкоз страшно.
След него турците свирепи
в безводни планини се крият
и искат пътен данък от поклонника.
Ако е беден - взимат го във робство.
От тънките си кули вият те
молитви към Бащата на лъжите.
(Добре, не ще разказвам за това.)

Ала уви! Нелек е пътят към Сион!
(Не ме ли чувате добре?
Сега е нощ и глас не повишавам.
Седнете близо и ме слушайте.
Така е по-добре, нали?
Сега, понеже съм поклонник, много радости
дома ви ще споходят с милост Божия.)

Когато робският керван
достигне град Дамаск, пристигат хората
на краля от Йерусалим -
храбрец е той и млад, и много ревностен.
Откупват робите-християни
и с тях потеглят към града Господен.
Добре ги пазят рицари-храмовници.

След дълъг път Давидовата кула
посреща всекиго пред дверите на Рая.
Неизброими чудеса!
(Треперите от разказа ми странен?
Не се плашете, хубава госпожо -
ръката ми е тук, нали усещате?
Къде е, впрочем, честният стопанин?
Прощавайте, а нему - вечна памет.)

Та докъде бях стигнал?
За чудесата на града Йерусалим…
Тъй късно стана! Утре за това.
Гаси свещта, красавице.
Лековитите ръце на краля

("Ръцете на Краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският Крал."
Дж. Р. Р. Толкин)



Имало някога един крал с най-нежните ръце на света.
Като дете не играел в градините на двореца; или когато все пак играел, това ставало върху завивка, разпъната на някоя морава, за да не докосне случайно земята. Кожата му била толкова прозирна и тънка, че когато възмъжал и трябвало да вземе скиптъра за първи път, му сложили дебели меки ръкавици, за да не би допирът на студените твърди скъпоценности да я раздразни.
Придворният лекар бил учен човек, пропътувал много земи и най-сетне се заел да намери облекчение за своя крал с нежните пръсти. Прегледал отново книгите си с изрисувани билки от всички краища на света. После отишъл лично на пазара над пристанището (вместо да изпрати слугата) и си набавил срещу много злато известно количество от най-редките и най-скъпи подправки, семена и други причудиви стоки. Подкарал младия роб на последния търговец, от когото купил живо морско драконче в стъкленица, към дома си с покупките и страшно съскал, когато момчето се препънело по улиците. Накрая щедро му подарил искряща нова монета и се затворил в кабинета си за цяла седмица.

Когато излязъл, държал котле с гъст бял крем, ухаещ на всички пролетни цветя. Отишъл при краля и му заръчал да маже ръцете си с крема всяка сутрин след ставане и всяка вечер преди лягане. Кралят толкова харесал лекарството, че започнал просто да потапя дланите си в котлето и да остава така до втората вечерна камбана. Тогава се намесвала старата му дойка. Майордомът все още я държал в двореца, защото тя единствена знаела кое къде се намира сред хаоса от килери, складове и коридори за прислугата, а ето че сега имала и нова задача. Внимателно обирала с шепи останалия по кожата на краля крем. След това избърсвала ръце в ръба на котлето, така че почти нищо от безценния лек не се губело.

Кралят наистина започнал да се чувства по-добре. Веднъж дори поискал дойката да махне лекарството му по пладне и подържал четвърт час по една златиста зряла круша във всяка длан преди пак да ги отпусне в котлето. Препоръчаал на министрите да си поискат по едно такова котле от придворния лекар, за да се погрижат за здравето си. Не всички обаче можели да си позволят разноските, а и най-богатите отклонили предложението под един или друг предлог. Когато имаш злато, се стараеш то да си остане твое, а и никога не е разумно човек да притежава нещо, което кралят цени високо. Както и да е, старицата също забелязала, че големите й селски ръце сякаш по-малко я болят от работата, пък и си върнали малко от здравия младежки вид, който имали някога. И тъй като най-малкото й внуче имало на главата няколко лоши петна, които все не искали да изчезнат (иначе момиченцето било много симпатично), едното довело до другото. Мъничето започнало да се пооправя и къдрици покрили доскоро голите места.
Кралят и лекарят забелязали, че кремът започнал да намалява, а това било необичайно, защото рецептата била така замислена, че лекарството да стигне за още дълги години. И как иначе, щом съставките били толкова редки и скъпи? Единственият друг човек, който изобщо докосвал котлето, била дойката. Не минало много време и се разкрило, че след като е свалила всичко от дланите на владетеля, тя не отрива достатъчно съвестно ръцете си в стените на съда. Излизала от разкошните покои с шепи, все още покрити от белия цяр и бързала към слугинска стаичка, където между метлите държала бурканче.
Обвинили я в какво ли не. На първо място - че поставя здравето на краля в опасност. На второ - че ограбва господаря си. Че е неблагодарна за работата си в двореца и че вероятно прави всичко това със зла умисъл. Накратко: кралят бил бесен и смятал горката си стара дойка за виновна едва ли не в държавна измяна! А държавната измяна е много тежко престъпление, което разгневените крале наказват с жестока смърт. Болното момиченце не можело да оправдае баба си, защото думата на едно дете не тежала в съда. Пък и то бездруго тъкмо започвало да се учи да говори. И кой подозрителен съдия би повярвал на такава трогателно-невинна история? Щели да попитат старицата защо просто не е помолила да й дадат малко от лековития крем, щом й е бил толкова нужен. Ала единственият прост, верен и напълно неприемлив за съда отговор можел да бъде: "Никой нямаше и да чуе молбата ми." Защото кралете понякога наистина са щедри, но дори и най-щедрият от тях не би подарил и прашинка от това, което смята за свое най-ценно съкровище. Положението на жената изглеждало безнадеждно.
Изправили я пред най-страшния съдия в кралството и той сурово я попитал пред всички събрали се благородници и дами:
- Защо посягаше към котлето на своя крал, жено?
Дойката може и да била простичка, а и вече на години, но умът й си бил на мястото:
- За да си взема малко от лековития балсам, дето тече от ръцете на Негово Величество, ако нямате нищо напротив, господине.
- Какви ги дрънкаш, жено, луда ли си?! - сепнал се съдията.
- Ами, господине, нали кралят, Негово Величество де, по цял ден си държи ръцете над онова котле и от тях капе белия илач, дето така хубаво мирише на цветя, та си рекох, че туй е чудна дарба, дето я има той - да му се лее здраве между пръстите, благословен да е! И си взех мъничко за черни дни. Ама имате право, че сбърках, господине - Негово Величество щеше да ми даде да си събера и повече из ръцете му, нали съм го дундуркала, да ме прощавате, като малък и прочие, само да бях го помолила, ама на, не исках да се пречкам, а и то, внучето болно, горкото, пък имаше още много, пък той си е млад и има много още…
- Стига! - викнал съдията. Сетне се обърнал с по-нормален глас към кралския подиум:
- Сир, според моята преценка тази жена е напълно невинна. Може би твърде простодушна, но надали нелоялна. Чухте я. Разбира се, решението е Ваше, Сир.
Всеки в залата би се заклел чистосърдечно, че съдията не бил нито прибързан, нито милозлив. Той просто работел с факти. А ако е научил някак такива факти, които не съвпадат напълно с това, което му се казва, без това да променя преценката му… е, никой не би могъл да знае какво става в ума на един толкова страшен кралски съдия.

Кралят бил объркан. Искало му се накаже старата дойка, която някога тихомълком го извеждала в градините, а сега подло крадяла лекарството за нежните му ръце. Но всички вече били чули, че според нея същите тези ръце изпускат балсама. Освен това никак не е лесно да застанеш срещу преценката на кралския съдия, дори когато си крал. Може би особено когато си крал. Така че просто кимнал на думите на съдията.

Накрая всички били доволни. Придворните присъствали на вълнуващо зрелище, каквото винаги е публичният съд и дълго го обсъждали. Съдията спял спокойно, доколкото му позволявал лошият стомах. Известно време лекарят бил навъсен, задето му откраднали славата от чудесната рецепта. Но впоследствие получил правото да продава "Чудодейно Масло от Ръцете на Краля за Кожни Заболявания" на баснословни цени, така че му минало. Към краля и по-точно към неговите длани се стичали за целувка и благословия толкова много хора, че нямало как да бъдат спрени всички. След няколко мъчителни дни на ужасен сърбеж и зачервяване, кралят най-сетне свикнал да докосва и да бъде докосван. Старата дойка, разбира се, получила извинение от двореца и много подаръци. Все повече се заседявала вкъщи и правела несравними бухтички за всички свои внучета, както и за съседските. В крайна сметка кой е един крал, та да може да отдели някоя баба от нейната кухня? А на най-малкото внуче му пораснала разкошна гъста кестенява коса. Момиченцето с къдриците станало толкова красива девойка, че един ден синът на краля (покрай свикването с човешки допир владетелят най-сетне се сдобил и със семейство) я поискал за жена… но това е друга история.
Завладяването на Пагания



До времената на император Ерхад обширните земи на Пагания бяха разделени на множество малки владения, повече или по-малко независими едно от друго. По традиция, чийто смисъл отдавана бе изгубен в множеството земски привилегии, маркизът на Рустия се титулуваше "Паганийски крал"; но короната му даваше повече задължения отколкото права. Защото всеки следващ монарх трябваше да изпраща до всички владетели на страната послание с вестта, че поема управлението над стария средищен град и с въпроса дали го приемат за свой (номинален) суверен. И тъй като целият този шум нямаше кой знае какво значение, обикновено в Рустия пристигаха учтиви отговори с пожелания за дълго и щастливо "царуване".

Големият южен полуостров се радваше на слънце и добри урожаи. В морските пристанища спираха търговци от имперските предели - римонци, гритани и дори мълчаливи маратиани, осъзнаващи превъзходството си над останалите смъртни; диви островитяни от Рения, екзотични тангридийци и левитанци, симеонийски рибари и винаги тревожни стигийци си даваха среща по кейовете и площадите на морските градове. Всички те плащаха безбой мита за преминаване от едно владение в друго. Продаваха малко стоки, защото Пагания е земя на изобилието, а купуваха дървен материал за кораби и всякакви скъпоценности: разкошът в облеклото, храната и оръжията на малките дворове тогава за първи път проникваше на север. Златната река, която се изливаше в касите на господарите, позволяваше данъците винаги да са ниски и така практически всеки, който имаше парче земя или добър занаят, можеше прилично да се замогне. Суровата религия на Анвал имаше своите нови храмове и поклонници, но те бяха капка в морето на стародавните вярвания, обичаи и суеверия. Боговете идваха в Пагания като търговци, отваряха кантори, продаваха своите благовония и си имаха цехови празници с тържествени процесии, без някому да пречат. По същото време (нашата Нова столица тогава още не беше и замислена) в Левитанската Марка и в долината на Табур яростна верска война обезлюдяваше земята. Пагания просто беше донякъде изолирана в неписаните си традиции на умереност и здрав разум.

В 212 г. на Анвал умря старият рустийски маркиз Гирон и синът му разпрати обичайните известия до паганските господари. Нищо не предвещаваше промени в живота на щастливо разделената страна. Нещата вървяха по реда си. От повечето дворове бяха отговорили с обичайните пожелания и вече бяха забравили, че някой е починал, защото далеч по-належащ беше въпросът за цената на кедровите греди в мелкийски сребърни монети на Голямата борса в Акдема. Най-добрият път за прекарване на огромните дървета от северните гори до Борсата беше и все още е река Кийа. Салджиите купуваха отсечените стволове от планинците, свързваха ги по десет или повече и се спускаха с тях по течението чак до морския бряг, където ги препродаваха на добра цена. Плащаха данъка си на рустийците там, където реката влизаше в техните владения и продължаваха надолу.

Граф Салдо от Фаран тъкмо тогава искаше да пусне на вода нови трийсет галеона за търговските си дела на изток. Флотилията му пътуваше през Симеония и Лата към Амвирион и далечните колонии на амвирците и му носеше баснословни доходи и благосклонността на Морския крал в Амвир. Графът, разбира се, не искаше да плаща за кедровите греди повече от абсолютно постижимия минимум и никак не му харесваше, че те се оскъпяват заради митото на Рустия. Тогава на някого от съветниците му дойде блестящата идея, че може да се спестят пари като се направи всичко възможно поне част от митото да потече към хазната на самия граф. Така че месеци след възкачването си новият маркиз Галрод бе неприятно изненадан от следното писмо на Салдо:

"Господине и скъпи братовчеде,
дълбоко скърбим за ненавременната кончина на царствения Ви баща. Той бе образец за всички достойни синове на общата ни родина, велик човек и мъдър крал. Изключителната му държавническа дарба му бе продиктувала да укрепи връзките между Рустия и Фаран и той бе осиновил тогавашния наследник на последното владение - Вашия любящ братовчед. Така покойният владетел не само изпълни с радост семейството ми, а и завинаги свърза двете съседни земи. Тъй като тези събития станаха четири години преди Вашето раждане, сметнах се за длъжен да Ви уведомя за законните си претенции към кралската корона и известно положение в Рустийския маркизат. Разбира се, не би могло и да става дума за пренебрегване на благородния Ви произход и затова, братовчеде, оставам убеден, че ще постигнем достойно разбирателство по този въпрос.
Салдо, граф Фарански, маркиз Рустийски и Крал на цяла Пагания"

Графът искаше висок дял от данъка върху речния трафик през Рустия и да му се отстъпи кралската титла, в замяна на което предлагаше да "подари" Рустия на Галрод и да предостави минимални облекчения на рустийските търговци в своите владения. Основанията му бяха повече от нелепи (по едно или друго време паганските владетели бяха осиновявали наследниците на съседите си в знак на добра воля, без това да е имало значение за приемствеността на земите им), а исканията му бяха направо нахални. Галрод продължи да се занимава с ежедневните си задължения и дори не сметна за необходимо да отвърне някак на обидата. Между паганийски владения не бе избухвал въоръжен конфликт от почти сто години. Останалите господари бяха изпратили формалното си одобрение за Галрод и той реши, че с това въпросът е приключен. Графът на Фаран продължи да се кичи с гръмките звания, които смяташе, че му принадлежат, но това беше само повод за съчиняване на банални остроумия между благородниците в страната.

Нужният дървен материал бе купен на старите високи цени и част от него вече беше превърнат в чудесни търговски съдове. Но, както често става с монарсите, пренебрегнатият претендент за богатство и корона продължи да упорства в смехотворните си амбиции. Той подари няколко от най-добрите си кораби за далечно плаване на Двора на Чайката в Амвир и получи благодарностите на Морския крал и всички негови адмирали, адресирани до "достойния Паганийски крал". Обръщението на далечните му приятели беше просто любезност, но то убеди графа, че е велик държавник, в чиито ръце е обединението на разпокъсаната родина. Родината и не подозираше за това.

Тъкмо тогава регентът на Марат Григорий, който след три години щеше да стане император, започна да ухажва царете на Тангридия, Левитания и Петракида, за да ги придума да се включат в неговия Всеобщ съюз. Кралицата на Рения вече бе приела предложенията на маратианите, а стигийската страна беше поела официалното задължение също да подпише договорите в седемгодишен срок. Сближаването на Григорий с далечните западни области представяваше интерес само за самия него, но споразуменията между Марат, Левитания и Петракида в Ориента сериозно тревожеха амвирионските власти. За да предотврати налагането на нова сила в източната част на материка и по крайбрежието, Дворът на Чайката се реши на твърди действия. Морският крал най-сетне сключи примирие с Петракида и се отказа от претенциите си към континенталните владения на царя в Петрака. По-късно дори се съгласи да не пречи на колониалното разширение на петраките по Тюленовия бряг. Предложи на левитанците изгодни условия за взаимна помощ срещу пиратството в Източния разлив. Но най-пряко уязви маратианския регент, когато призна размирния дук на остров Лата за римонски крал. Преди три десетилетия кралете на Марат бяха анексирали Римония и се бяха провъзгласили за маратско-римонски императори. Само в най-отдалечените крайбрежни райони и на острова местните владетели бяха останали лоялни към свалената династия. Официалното признание, че има друг крал на Римония освен императора, беше оскърбителен и след време се превърна в препъни-камък за отношенията между морската и континенталната сила.

Граф Салдо живо се интересуваше от тези далечни събития, защото все му се струваше,
че има начин да извлече от тях полза за себе си. Към 216 г. съветниците му вече бяха създали стройна доктрина за мястото на графа (според тях - краля) в общата схема на нещата. Владетелят на Фаран трябваше да стане инициатор на широк съюз на морските народи, за да укрепи връзките (и печалбите) си на изток и да получи по-сериозна подкрепа за претенциите си в Пагания. В кабинета на Салдо се смяташе, че господарите на околните области ще се хвърлят в краката му, ако той едновременно покаже решимостта си да води голяма политика (което не се бе случвало в Пагания от много време) и предложи на всички свои съседи изгодите от дружбата с Амвирион. Тези свои замисли претендентът виждаше като благородна амбиция да обедини страната си и да й донесе авторитет и богатство. Така че с официални послания "Кралят на цяла Пагания" се обърна към Морския крал в Амвир и "Краля на римонците от Лата" с желанието за вечен мир, приятелство и съюз с тях. Ефектите, разбира се, бяха катастрофални.

Григорий току-що бе станал император и страстно търсеше посока, в която да хвърли силите си за величието на Марат. След десетилетия на трона той щеше да основе прекрасен нов град, носещ името му, но засега виждаше себе си само като съдник на държавите и владенията на континента. Съвсем естествено, обръщението на Фаран разгневи великия монарх. След Амвирион, Пагания също признаваше дука на Лата за суверен в част от териториите на империята. Маратският посланик в Рустия се срещна с маркиз Галрод и му предаде недоволството на своя господар. Григорий заявяваше, че що се отнася до него, той смята Галрод за единствен паганийски крал и очаква от краля подобно отношение към целостта на маратските земи. Изразяваше съжалението си, че граф Салдо си позволява своеволието не само да се кичи с титли, които не му принадлежат, но и да раздава тронове. Накрая предлагаше помощта си, в случай, че Пагания не може сама да се справи с метежника. Последното предложение бе неприкрита заплаха.

Разтревоженият маркиз Галрод поиска лично да се срещне със Салдо, за да му изясни докъде ще доведе страната с амбициите си. Това обаче засили самомнението на фаранеца и той бе уверен, че братовчед му вече е готов да абдикира в негова полза. През цялото време останалите владетели на Пагания не обръщаха почти никакво внимание на ставащото.

В Лата и Амвир не бяха във възторг. Признанието на някакъв граф от далечна провинция с нищо не улесняваше положението на бунтовниците в Римония. Потвърждението на претенциите на дука на Лата трябваше да дойде от по-авторитетен източник. Григорий скъса дипломатическите си отношения с Морския крал, убеден, че скандалното поведение на фаранския нахалник е резултат от някакви сложни машинации на амвирионците. У един от пленените пиратски кораби в Разлива беше открито каперско писмо с разрешение да бъдат нападани амвирски и латски съдове, издадено от маратския управител на Мюни. Изтокът беше на ръба на войната. Само неутралитетът на Петракида и Левитания попречи тя да избухне още тогава.

Краят на безгрижното паганийско безвластие настъпи светкавично (но може би не и изненадващо за всички). Търпението на императора свърши, когато група противници на Всеобщия съюз в Стигия и Рения се свъза със Салдо и му предложи да застане начело на някаква си алтернативна Лига на западните кралства. Още преди той да бе имал бъзможността да приеме, властите в двете страни бяха затворили всички от "Лигата". Григорий изпрати до всички паганийски господари ултиматум, в който настояваше графът да бъде свален и хвърлен в тъмница, за да се свърши с действията му против целостта както на маратската империя, така и на тъй нареченото паганийско кралство. Разбира се, маркиз Галрод, който си оставаше законен титулярен крал, вече сериозно възнамеряваше да се разправи с вредоносния си съсед, но не можеше и да приеме повелителния тон на Григорий. Той изпрати в Марат дипломатично писмо, с което благодареше на императора за загрижеността му, обявяваше, че смята да сложи край на шумотевицата, вдигана във Фаран, но и намекваше, че всичко това си остава вътрешен проблем на Пагания, доколкото нейното единство и независимост съществуваха поне в абстрактен смисъл.

За всичко това вече бе късно. Пратениците на Галрод дори не бяха приети. Григорий обяви, че по линия на кръвта на прабаба си Елинер има право да претендира сам за короната на Пагания и провъзгласи, че взима полуострова под своя закрила до въстановяването на реда и закона. Потегли на югозапад право през териториите на стигийските си съюзници начело на Гвардейския корпус с всичките му драгуни (в онези времена те все още бяха въоръжени с пики, а не с мечове и пистолети). Стигна Рустия за две седмици и на маркиза не му оставаше друго освен да му предостави всичко необходимо и дори да продължи с него, оставяйки столицата си под управлението на "временен" императорски наместник. След още три дни гвардейците обкръжиха стените на Фаран. Графът може би щеше да се съпротивлява известно време, но амвирският консул честно му заяви, че не би могъл да очаква от Двора на Чайката нещо повече от политическо убежище. Така че градът капитулира без излишни жестове на храброст. Салдо действително направи опит да се измъкне с мисията на амвирците, но това беше очакван ход и хората на Григорий го заловиха.

Редът бе "въстановен", но войските на императора не си тръгнаха, докато Галрод не абдикира в негова полза. Григорий стана маркиз на Рустия и паганийски крал (без оспорвания) и за благодарност подари Фаранското графство на своя предшественик. Императорът прие клетвите за вярност на новите си васали, провъзгласи, че Пагания завинаги ще остане присъединена към короната на маратската империя заедно с Римония и си тръгна. Остави след себе си Органическия устав за новоприсъединените области, бирниците, окупационните части и наместника на Рустия, който получи по-подходящото звание вицекрал. После дойдоха проповедниците и Служителите на Словото на Анвал. Старите светилища запустяха, данъците скочиха, появиха се първите ангарии, а старите благородници ревностно спазваха клетвите си към новия властелин. С дървесината от Северните гори беше построен Западният флот на Негово Величество.

Размирникът Салдо беше провесен с главата надолу от донжона на собствения си дворец и оставен така в продължение на два дни. Някогашният граф по чудо оживя. Накрая го пуснаха, полудял, ослепял от стеклата се кръв и с ужасен морав цвят на лицето, да се скита на воля. За него се чуваше, че се появявал ту тук, ту там из Пагания. Сетне изчезна. Лъжесалдовци се появяваха на два пъти в Стигия и Рения, но и двамата бяха яки селяни с отлично зрение и напълно здрав разум.
Следобедът на Демосок



Когато неспособен е да пише
(да мисли, да се впуска в приключения...
... и още други уморителни неща),
когато мързел го разсейва
или пък му се спи, но туй не осъзнава -
тогава чак поетът се зачита.
След цял ден, в който по пижама
блуждал е нобелистът из дома си,
класически цитати бомбардират
ума ленив и: "Carpe diem!" виква
той, сам на себе си разсърден.
След миг е очилат, лула припалил.
Потънал е в любимото кресло
(наследство от загадъчен роднина -
поетът мебели кога ли е купувал).
Във скута си люлее "Одисея",
мърмори стих след стих, поправя Омир,
прекарва си чудесно... Всъщност дреме.
Описание на Тронната зала



У повечето народи кралете разполагат троновете си по такъв начин, че идващите да вървят право напред и постепенно да наближават високото място на владетеля. Когато издигна двореца в новата столица, блаженият наш император Григорий предложи на строителите различен принцип, който идваше от едно ново разбиране за самата природа на властта. Светлият престол, който бе пренесен от дома на първите крале в Марат, не трябваше да се намира в дъното на залата, сякаш народът ни крие своя господар и едва след дълго търсене човек може да го намери, при това свит в потайно кътче. Подиумът трябваше да бъде в средата, за да става ясно на всеки, който влезе, че както Бог винаги е в Средата на времето и за Него всички неща са еднакво близки, така монархът е в средата на света и вижда всички хора по един и същ начин. Същевременно никой не биваше да бъде допускан зад гърба на седящия на трона, тъй като това щеше да наруши пророческите думи от Закона: "Заставайте пред своя владетел… " Как обаче да се разреши това противоречие? За да бъде господарят в средата и едновременно с това да няма празно място зад него, мъдрият архитект Каифтар реши, че залата ще бъде с продълговата форма, а престолът ще се намира на едно и също разстояние от двата й края, с гръб, опиращ в центъра на северната стена.
Това сполучливо хрумване доведе до още идеи. Необичайното разположение щеше да представлява трудност, ако вратите се намираха пред подиума, както е обикновено. Защото в тясната дълга зала идващите при императора щяха едва да му се покланят и да отстъпват встрани, за да направят място на други. Първите влезли щяха да се оказват винаги изтласквани към краищата, откъдето нито щяха да виждат ясно властелина, нито да чуват добре гласа му. За да се избегне това, първоначално замислените прозорци откъм източния и западния край бяха заменени с врати към широки стълбища. Това от една страна щеше да намали течението в огромната зала, а от чисто церемониална гледна точка щеше да позволи шестването или последователното преминаване на всички допуснати пред очите на господаря. Така се роди и една от най-важните черти на маратианското преклонение към владетеля: още след завършването на строежа император Григорий определи западната врата за вход, а източната - единствено за изход на тронната зала. Всеки, който идваше при него, щеше да дойде от запад, за по-дълго или по-кратко щеше да бъде "огряван от царственото присъствие" и да отминава на изток, както земята, месецът и подвижните звезди се движат спрямо неизменното и живително слънце. Така на чуждите посланици трябваше да се внушава, че величието на техните крале е преходно и че само императорът на Верните в Словото никога не помръдва от мястото си. Впрочем, това е само един от примерите как придворните обичаи при Ерхад и Григорий започваха да отразяват умозренията на Служителите на Словото.
Откъм южната стена, точно срещу престола, бе направен висок многокрил прозорец, за да бъде лицето на императора винаги огряно от светлина. Идеята може би беше взета от тронната зала на петракидските царе, чиито огромни прозорци гледат на югоизток, към морето - някогашния източник на могъщество за Петрака. В старата столица това би било неудобство заради прекомерната топлина там, която изисква постройката да крие човек от слънчевите лъчи, а не да го излага на влиянието им. Но за северните предели на империята това беше великолепно решение. Оттук дойде изразът "да заживееш на светло", който означава "да се издигнеш", "да преуспееш". Големият прозорец напомняше и за олтарите, които Анваловата религия поставя винаги в южния край на своите храмове. Седнал сред славата си, огряван от топлите южни лъчи, едва ли не обожаван, императорът щеше винаги да гледа напред, да има пред себе си първо народа, а сетне и истинското Божие слънце, за да не забравя кои са силите, които са го издигнали и които го държат на високото му място.
Над западната входна врата умели майстори изваяха воали от мрамор, така изящни и наглед леки, че сякаш камъкът наистина се бе превърнал в коприна. Воалите означаваха полите, спускащи се над майчиното лоно, защото "да се родиш" и "да заживееш" в езика на маратианите се изразява с една и съща дума, а според казаното от блажения учител Анвалорик човек живее истински само пред очите на владетеля си. Източните двери пък бяха позлатени, защото се смяташе, че по тях трябва да остава нещо от блясъка и почестите, които напускащите залата са получили от суверена, тъй като, пак според Закона: "Никой не трябва да си тръгва с нажалено сърце от дома на господаря…"
В началото на царуването си Манауидан, синът на Григорий, заповяда да се свалят от северната стена знамената на завладените земи, които дотогава я покриваха от двете страни на трона, и тя беше украсена с разкошни картини. От западната врата до средата огромен стенопис показваше как Анвал реди своите прорицания пред вождовете на маратианските племена, а от средата до източния край бе изобразен походът към Марката и славната гибел на Пророка. От двете страни на големия прозорец Манауидан направи още по два и така превърна залата в наистина прекрасно място. Около прозорците бяха изписани дървета с натегнали от плод клони, както и множесво птици и животни. Вечер, когато безброй фенери осветяваха двореца, тези изображения сякаш оживяваха и великолепието им винаги събираше множество гости на императора в неговата голяма зала. Обикновено само майордомът се тревожеше, че хората нарушават етикета, загърбвайки престола, за да се любуват на изкуството. Раболепните посланици на васалните принцове винаги съумяваха да застанат някак полуизвърнати, така че да не изглеждат недодялани и лишени от вкус към красивото, но и да не оскърбяват ревностните служители в Двора.
Докато при Григорий таванът бе оставен гол и дълбоките сводове открито преплитаха сложната мрежа на нервюрите и ребрата си за удоволствие и объркване на всеки, който би се осмелил да зяпа нагоре, Манауидан покри и него с причудливи дървета и птици. Те се губеха в далечните сенки над големите позлатени полилеи и само тук-таме можеше да се види как лице на фавн се подава из увиснал над главите на гостите гъстак и любопитно наблюдава човешкото множество отдолу. Първоначалният план да се изрисува Сътворението на света бе изоставен след деликатната, но решителна намеса на Служителите на Словото. Те твърдяха, че не е подходящо да се създават верски изображения, чиято истинност не е безспорно утвърдена от Закона и Пророчествата. Императорът предпочете да се вслуша в аргумента им, вместо да последва страстта си към новото.
Подът на залата, разбира се, представляваше карта на света. Тя бе направена от изключително изработени и наместени малки полирани дъсчици, всяка в различен цвят. Този нов вид под, изключително подходящ за танци и приятно тракащ под обувките на благородниците, бе измислен специално за голямата зала. По-късно такива можеха да се видят и в някои разкошни столични домове. При официални поводи всеки от присъстващите заставаше на онова място, което съответстваше на неговата родина. Над пода се издигаха единствено трите стъпала на тронния подиум. Първото беше от черен мрамор и трябваше да представлява целостта на земите на империята. Второто - от сив и се наричаше "Стъпало на столичния град". Най-горното бе бяло и името му беше "Стъпало на Свещения дворец".
Когато императорът отсъстваше, старият огромен дървен трон с потъмняла позлата бе покриван с разгънато знаме и никой освен майордома нямаше право да приближава до него. Когато се наложеше заминалият (обикновено на държавен лов или обиколка из империята) владетел бързо да бъде заместен за посрещането на важно пратеничество, до трона заставаше прав Великият съдия на Столичния град и предаваше поздравленията на новодошлите като се обръщаше към знамето като към свой господар и повелител.
Езерото


… Та там има и езеро. Вървиш нататък от гората и след два дни, при хубаво време, стигаш дотам откъдето почват поля.
И докъдето очите виждат - все равно. И зелено, зелено… даже през лятото. Навсякъде висока, сочна трева и папрати, защото текат много ручейчета - плитки, ама така и не пресъхват. Караш така още един ден и стигаш до ниски хълмове. Като ги изкачиш, вече се вижда и езерото. Тия хълмове, значи, ограждат доста земя. Езерото е по средата. Не е голямо. Наоколо му растат дървета, най-вече кленове. Вадички се спускат от височините и се събират в него. И то цяла година си е все дълбоко и студено. Кой знае риба в него има ли и каква.
А наоколо, между хълмовете и брега долу, всичко е синьо. И зелено, да, то си е ясно, че има треви всякакви, но много нагъсто растат тамошните цветя. Особени. От туфичка изскокнали над земята широки листа се подават тънички стъбълца, наредени като в пръстен. Или като в гривна, защото са дълги колкото показалец и разперени. А на върха на всяко има синьо цветче. Не синьо като небето или като водата, да речем, а по-тъмно. Всеки цвят със седем листчета, а те - като капки, с тънкото навътре. И са големи колкото нокътя на малкия пръст. Така там цъфти това растение цяла пролет и цяло лято. Нагъсто покрива долчинката и тя съвсем посинява. А в средата - езерото.
Птици няма. Но пък зайци - колкото щеш. Малки зайчета, сиви и кафеникави. Цяла година пасат това цвете, а през зимата ровят за корените му и от него стават по-дребни от зайците другаде, но пък много бързи. Понеже цветето е билка някаква и ако човек яде от нея още от дете, и той няма да израсте, обаче ще стане много здрав и бърз. Надвечер излизат най-много зайци, играят по ливадите там, премятат се и пасат билката.
И най-чудното, което е - че тая билка и тия зайци другаде ги няма, а само при онова езеро между хълмчетата.
Денят


Денят, когато пак при мен ще дойдеш,
ще бъде по-красив от всички други.
Тогава в парковете градските оркестри
ще свирят със апломб превзети пиеси
от предкласиците, а в храстите синигери
ще се надуват, шарени и радостни.
И всички котараци ще извиват
опашките си сладостно, и псетата
ще лаят цял ден, без да дразнят никого.
Парад на конната полиция ще има
с езда изящна; сложни фигури
за своя изненада ще изпълнят
дебелите сержанти с поглед блеснал.
Децата сладоледи ще получат,
по-хубави от всичко, вече вкусвано,
ще се усмихват продавачите на майките.
Ще пада злато от дърветата, не есенно,
а пролетно, защото цвят ще бъде,
след стъпките ни стелещ се мечтателно.
Ще пусне кметът всички шадравани
със ярко осветление и всички
безгрижни циганета ще се пръскат
с водата, смеейки се слънчево.
Накрая карнавал дори ще има,
в театрите ще дават само „Бурята”,
ще бъде шарен ден, ден празничен,
когато е светът във мир със себе си.
И София ще се изтяга прелъстително
в полите Витошки. Трамваите, разбира се,
безплатно ще се движат, украсени
с гирлянди сребърни, тъй, сякаш е
най-първата от всички светли Коледи.
Ела и ден такъв води със себе си,
а после всичките оставащи ни мигове
най -празнично ще минат. И фонтаните
ще леят мляко, мед и вино дъхаво
за всички други, жадни за обичане.
Заклинание

Оставаш във всичките случаи
свой верен свидетел и даже
приятел, комуто да можеш
да плачеш по малко на рамото,
когато срамът в теб обади се
за стари и нови предателства.
Прощаваш си сам, увещаваш се,
че утре започваш начисто
със нова любов, ново поприще
и нови места за изтъкване
на старото лустро изпитано.
И тях ще съсипеш, разбира се,
но пак ще си смигнеш уверено,
че има и утре след утрето.
А дойде ли време за сметката,
ти старост и лудост, и спомени
със смях ще излъжеш, тъй както
си вече измамил и себе си.
Честта на Бекет

("Но... къде ли е честа на Бекет?"
Жан Ануи, Бекет или Божията чест)

Разбира се, честта на Бекет не е
във Божията чест; и не дори в саксонската,
а само и единствено в упорството
да бъде опонент на Хенри Втори,
на разума, компромиса и Англия.
Дори светът, дори и Бог, дори съвсем интимната
симпатия към Хенри нямат силата
да усмирят беса у Томас Бекет, младия
безпринципен светец в изгнание.
Едничката му чест е във това
с върховно безразличие да гледа
околните безчестен как го смятат,
небрежно да приеме и убежище
при враговете на страната (и честта си),
да им прости, да се надсмее и над тях,
да ги напусне сетне, към смъртта да тръгне.
Да скрие липсата на воля
в красивата фантазия, че прави
от хейстингския срам Голгота нова.