Поклонникът




Вярно ми каза дърварят -
ето го селото.
Прекрасни ниви и градини
(да, по-красива е родината от Сирия)
и малки къщи с покриви високи.
Нощта се спуска. Хладно е.
Ще питам за подслон.

Добър ви вечер! Аз съм чужденец,
замръкнах тук и…
Не ме гонете, хубава госпожо,
съвсем съм безобиден.
Не бих посмял да ви безпокоя,
бих спал под някое дърво,
но е студено вече вън…

Благодаря ви.
Не, няма нужда, мога и така -
не искам да ви преча.
Поклонник съм. От Палестина.
Защо да лъжа?
Виждате, че шапката ми
е украсена с мидени черупки…
Не са от панаира купени!
Не съм ги крал, госпожо!
О, не, не се гневя,
защото съм ви гост и нося чудни
от Палестина разкази
за новите дела на християните.
Да ви разкажа? Само ако вярвате.
(Каква разкошна супа! Поздравявам ви.)

Нали сте чували - свещениците казват,
че на поклонник трябва да се вярва,
да се посреща с радост,
да не бъде хокан,
защото носи мир и благослов
от родната земя на Бога наш.
(Ако ми разрешите, ще седна тук,
до огъня по-близо.)

Светът, госпожо, е голям и пълен с чудеса.
Народи многобройни го изпълват.
Унгарците са, мисля, като нас -
почитат папата и краля,
ала говорят неразбрано.
Нататък е страната на горите
и там живеят българите мрачни…
(Не се плашете, аз нали съм тук!)

По-сетне идват гърците лукави
и техния богат, надменен град
със златни църкви, със икони святи,
с пристанища, ухаещи на всичко,
което съществува по земята.
(Дано наистина го видите.
Разбира се с придружник, верен вам.
Познавам тези краища далечни…)

Морето не е толкоз страшно.
След него турците свирепи
в безводни планини се крият
и искат пътен данък от поклонника.
Ако е беден - взимат го във робство.
От тънките си кули вият те
молитви към Бащата на лъжите.
(Добре, не ще разказвам за това.)

Ала уви! Нелек е пътят към Сион!
(Не ме ли чувате добре?
Сега е нощ и глас не повишавам.
Седнете близо и ме слушайте.
Така е по-добре, нали?
Сега, понеже съм поклонник, много радости
дома ви ще споходят с милост Божия.)

Когато робският керван
достигне град Дамаск, пристигат хората
на краля от Йерусалим -
храбрец е той и млад, и много ревностен.
Откупват робите-християни
и с тях потеглят към града Господен.
Добре ги пазят рицари-храмовници.

След дълъг път Давидовата кула
посреща всекиго пред дверите на Рая.
Неизброими чудеса!
(Треперите от разказа ми странен?
Не се плашете, хубава госпожо -
ръката ми е тук, нали усещате?
Къде е, впрочем, честният стопанин?
Прощавайте, а нему - вечна памет.)

Та докъде бях стигнал?
За чудесата на града Йерусалим…
Тъй късно стана! Утре за това.
Гаси свещта, красавице.