Лековитите ръце на краля
("Ръцете на Краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският Крал."
Дж. Р. Р. Толкин)
Имало някога един крал с най-нежните ръце на света.
Като дете не играел в градините на двореца; или когато все пак играел, това ставало върху завивка, разпъната на някоя морава, за да не докосне случайно земята. Кожата му била толкова прозирна и тънка, че когато възмъжал и трябвало да вземе скиптъра за първи път, му сложили дебели меки ръкавици, за да не би допирът на студените твърди скъпоценности да я раздразни.
Придворният лекар бил учен човек, пропътувал много земи и най-сетне се заел да намери облекчение за своя крал с нежните пръсти. Прегледал отново книгите си с изрисувани билки от всички краища на света. После отишъл лично на пазара над пристанището (вместо да изпрати слугата) и си набавил срещу много злато известно количество от най-редките и най-скъпи подправки, семена и други причудиви стоки. Подкарал младия роб на последния търговец, от когото купил живо морско драконче в стъкленица, към дома си с покупките и страшно съскал, когато момчето се препънело по улиците. Накрая щедро му подарил искряща нова монета и се затворил в кабинета си за цяла седмица.
Когато излязъл, държал котле с гъст бял крем, ухаещ на всички пролетни цветя. Отишъл при краля и му заръчал да маже ръцете си с крема всяка сутрин след ставане и всяка вечер преди лягане. Кралят толкова харесал лекарството, че започнал просто да потапя дланите си в котлето и да остава така до втората вечерна камбана. Тогава се намесвала старата му дойка. Майордомът все още я държал в двореца, защото тя единствена знаела кое къде се намира сред хаоса от килери, складове и коридори за прислугата, а ето че сега имала и нова задача. Внимателно обирала с шепи останалия по кожата на краля крем. След това избърсвала ръце в ръба на котлето, така че почти нищо от безценния лек не се губело.
Кралят наистина започнал да се чувства по-добре. Веднъж дори поискал дойката да махне лекарството му по пладне и подържал четвърт час по една златиста зряла круша във всяка длан преди пак да ги отпусне в котлето. Препоръчаал на министрите да си поискат по едно такова котле от придворния лекар, за да се погрижат за здравето си. Не всички обаче можели да си позволят разноските, а и най-богатите отклонили предложението под един или друг предлог. Когато имаш злато, се стараеш то да си остане твое, а и никога не е разумно човек да притежава нещо, което кралят цени високо. Както и да е, старицата също забелязала, че големите й селски ръце сякаш по-малко я болят от работата, пък и си върнали малко от здравия младежки вид, който имали някога. И тъй като най-малкото й внуче имало на главата няколко лоши петна, които все не искали да изчезнат (иначе момиченцето било много симпатично), едното довело до другото. Мъничето започнало да се пооправя и къдрици покрили доскоро голите места.
Кралят и лекарят забелязали, че кремът започнал да намалява, а това било необичайно, защото рецептата била така замислена, че лекарството да стигне за още дълги години. И как иначе, щом съставките били толкова редки и скъпи? Единственият друг човек, който изобщо докосвал котлето, била дойката. Не минало много време и се разкрило, че след като е свалила всичко от дланите на владетеля, тя не отрива достатъчно съвестно ръцете си в стените на съда. Излизала от разкошните покои с шепи, все още покрити от белия цяр и бързала към слугинска стаичка, където между метлите държала бурканче.
Обвинили я в какво ли не. На първо място - че поставя здравето на краля в опасност. На второ - че ограбва господаря си. Че е неблагодарна за работата си в двореца и че вероятно прави всичко това със зла умисъл. Накратко: кралят бил бесен и смятал горката си стара дойка за виновна едва ли не в държавна измяна! А държавната измяна е много тежко престъпление, което разгневените крале наказват с жестока смърт. Болното момиченце не можело да оправдае баба си, защото думата на едно дете не тежала в съда. Пък и то бездруго тъкмо започвало да се учи да говори. И кой подозрителен съдия би повярвал на такава трогателно-невинна история? Щели да попитат старицата защо просто не е помолила да й дадат малко от лековития крем, щом й е бил толкова нужен. Ала единственият прост, верен и напълно неприемлив за съда отговор можел да бъде: "Никой нямаше и да чуе молбата ми." Защото кралете понякога наистина са щедри, но дори и най-щедрият от тях не би подарил и прашинка от това, което смята за свое най-ценно съкровище. Положението на жената изглеждало безнадеждно.
Изправили я пред най-страшния съдия в кралството и той сурово я попитал пред всички събрали се благородници и дами:
- Защо посягаше към котлето на своя крал, жено?
Дойката може и да била простичка, а и вече на години, но умът й си бил на мястото:
- За да си взема малко от лековития балсам, дето тече от ръцете на Негово Величество, ако нямате нищо напротив, господине.
- Какви ги дрънкаш, жено, луда ли си?! - сепнал се съдията.
- Ами, господине, нали кралят, Негово Величество де, по цял ден си държи ръцете над онова котле и от тях капе белия илач, дето така хубаво мирише на цветя, та си рекох, че туй е чудна дарба, дето я има той - да му се лее здраве между пръстите, благословен да е! И си взех мъничко за черни дни. Ама имате право, че сбърках, господине - Негово Величество щеше да ми даде да си събера и повече из ръцете му, нали съм го дундуркала, да ме прощавате, като малък и прочие, само да бях го помолила, ама на, не исках да се пречкам, а и то, внучето болно, горкото, пък имаше още много, пък той си е млад и има много още…
- Стига! - викнал съдията. Сетне се обърнал с по-нормален глас към кралския подиум:
- Сир, според моята преценка тази жена е напълно невинна. Може би твърде простодушна, но надали нелоялна. Чухте я. Разбира се, решението е Ваше, Сир.
Всеки в залата би се заклел чистосърдечно, че съдията не бил нито прибързан, нито милозлив. Той просто работел с факти. А ако е научил някак такива факти, които не съвпадат напълно с това, което му се казва, без това да променя преценката му… е, никой не би могъл да знае какво става в ума на един толкова страшен кралски съдия.
Кралят бил объркан. Искало му се накаже старата дойка, която някога тихомълком го извеждала в градините, а сега подло крадяла лекарството за нежните му ръце. Но всички вече били чули, че според нея същите тези ръце изпускат балсама. Освен това никак не е лесно да застанеш срещу преценката на кралския съдия, дори когато си крал. Може би особено когато си крал. Така че просто кимнал на думите на съдията.
Накрая всички били доволни. Придворните присъствали на вълнуващо зрелище, каквото винаги е публичният съд и дълго го обсъждали. Съдията спял спокойно, доколкото му позволявал лошият стомах. Известно време лекарят бил навъсен, задето му откраднали славата от чудесната рецепта. Но впоследствие получил правото да продава "Чудодейно Масло от Ръцете на Краля за Кожни Заболявания" на баснословни цени, така че му минало. Към краля и по-точно към неговите длани се стичали за целувка и благословия толкова много хора, че нямало как да бъдат спрени всички. След няколко мъчителни дни на ужасен сърбеж и зачервяване, кралят най-сетне свикнал да докосва и да бъде докосван. Старата дойка, разбира се, получила извинение от двореца и много подаръци. Все повече се заседявала вкъщи и правела несравними бухтички за всички свои внучета, както и за съседските. В крайна сметка кой е един крал, та да може да отдели някоя баба от нейната кухня? А на най-малкото внуче му пораснала разкошна гъста кестенява коса. Момиченцето с къдриците станало толкова красива девойка, че един ден синът на краля (покрай свикването с човешки допир владетелят най-сетне се сдобил и със семейство) я поискал за жена… но това е друга история.
